Prodromos on the web

Привидно неизчерпаемият ми репертоар от мръсни вицове беше на път да пресъхне като небцето на средношколец при вида на чифт голи цици и аз започвах да се притеснявам.

Притесняваше ме факта, че принципно съм спокоен пич, а в момента интензивно изпотявах бялата си риза. Да се изпотиш в чисто новия си костюм е пълна гадост, затова реших да стана, да се поразтъпча и да сложа край на грижите си с едно обилно и мъжкарско изпикаване.

Вероятно съм очаквал да попадна на сляп черен чичка със слънчеви цайси, който приятелски да ме посъветва, че тръсна ли го повече от веднъж вече се заигравам, затова и малко се обезсърчих, когато се оказа, че няма с кой да разменя някой и друг лаф преди да се върна в залата.

Отчайващо изкуствената ми усмивка бе посрещната от съвсем празна столова. Всички, барабар с няколко достойни дебелаци бяха изчезнали за някакви си две – три минути докато ме нямаше. Налях си чаша вино, глътнах го на два пъти за отскок и се отправих към стълбите.

Беше ми трудно да преценя на кой етаж в сградата се намирах, но след кратко изкачване се оказах пред двама пичове с черни наметала, качулки и мечове. Баси джедаитe помислих си докато им кимвах очаквайки, че просто ще ме пуснат да мина между тях. Да, ама не.

Единия джедай ме хвана за рамото като малчуган и ме поведе на някъде. Продромос може и да е тежкар и пичага, обаче е достатъно умен за да не се издърви на двама гиганти с мечове. Като съм се хванал на хорото, ще го играя докрай! Не само това, ами и носна кърпа ще развявам, че и крак ще набивам….

„Къде отиваме пич?“ вкарах най-мъжкарския си тембър аз.
„Влез в онази стая и се преоблечи. Ще те чакаме отвън.“ инструктира ме Дарт Вейдър.
„Аз, таковата, не си нося нищо за преобличане, бе пич. Пък и този костюм ме кефи… Ако ще ме трепете, искам да съм с него!“ 

Увериха ме, че няма да ме трепят и ме изпратиха в стаята, където имало специални дрехи и инструкции.
Дрехите се оказаха супер тъпи. Дрехи всъщност не е правилната дума. Инструкциите закачени за вратата обясняваха че така са обличали каторжниците през средновековието преди да ги качат на ешафода.

Прекрасно! Сега вече съм спокоен, шибаняци такива! изругах наум и започнах да се преобличам. Инструкциите продължаваха. Трябваше да оставя тук телефона си, портфейла и изобщо всичко което носех преди да изляза. Новият ми тоалет джобове нямаше така или иначе, затова се разделих с имуществото си, окачих костюма и се отправих навън.

Ново двайсе – ще ми слагат превъзка на очите. Всъщност това може и да не бъде толкова лошо. Досега ми се е случвало на няколко пъти да ми завържат очите и ако щете вярвайте, от някъде винаги се е появявала милосърдна стриптизьорка с гигантски цици, която да ми се притече на помощ…

Откритието че съм мъртъв не ми отне дълго. Десет можеби двайсет секунди. Първата ми мисъл беше да напсувам колегата от 14тия етаж Маруф Хан. Ако в този момент беше на мое място, Маруф щеше да суче арабския си мустак и да цъка доволно с език пред очакващите го с отворени обятия девици.

При мен девици нямаше. Нямаше дори и стари мръсници. Всъщност наоколо май нямаше никой. Започнах да се изнервям и да обмислям планове за връщане. Хрумна ми да викам с всичка сила и така да оповестя пристигането си на очевидно заспалите посрещачи. Дотук добре, но кой по дяволите да извикам, като не знам къде се намирам? Да викам за помощ беше напълно изключено. В никакъв случай не бих се изложил така още с пристигането в отвъдното.

Отказах се от викането. Щеше ми се още с първите си думи да покажа, че съм пичага и да направя добро впечатление, а това нямаше да го постигна с някакви си викове. Заех се да измисля нещо по-така докато чаках в тъмното.

Набързо прехвърлих наум няколко възможности минавайки през Бонд, Джеймс Бонд, Иванчо Ебача от Димитровград и Hello my name a Borat, но на първо време реших че ще е най-добре да си замълча и просто да изглеждам куул.

Да изглеждаш куул в ковчег не е от най-лесните задачи. Да си умрял не е точно както съм си го представял. Не че приживе съм отделял много време за подобни разсъждения, но никога не съм очаквал, че когато един ден гушна букета ще си лежа в шибания ковчег и туйто.

Мацки както стана ясно нямаше да има, но можех поне да се материализирам на някой пухкав облак облечен в свеж бял костюм и да си чукам лаф с група херувимчета докато отпиваме пенливо Небесно Пиво.

Ще се материализирам дръжки! Ковчега е тъп, задушен и тесен. Изведнъж страшно много се ядосах и се зарекох да тегля такъв шут на първия срещнат херувим, че славната левачка на Продромос моментално да се превърне в небесна легенда.

Не се бях записал за подобна глупост и имах намерение да проведа сериозен разговор с първия срещнат…..Ето тук ме удари прозрението. Добрите стари момчета от ложата ме бяха очистили. Сам бях влязал в бърлогата на звяра и сега щях да си сърбам попарата. Всъщност попарата вече я бях изсърбал на вечеря, сега ми оставаше да си лежа в тъпия смрадлив ковчег и да се надявам, че нещо ще се случи.

Честно казано не ми пукаше какво точно ще се случи. Просто имах нужда да зная че няма да прекарам вечността в тази шибана тясна кутия. Трябваше да мисля за нещо друго. Заех се да си припомня събитията от вечерта…

Прекрачвайки прага на ложата, винаги чувствам че се озовавам в паралелна вселена. Само крачка дели забързаното ежедневие на улицата от един друг свят. Свят лежащ на вековни традиции и криещ древни тайни. Светът на пазителите на светлината. На тези прекрачили прага на времето и завързали белите престилки на познанието.

Първото нещо което ми хрумна слизайки по стълбите водещи към подземната банкетна зала беше историята на Луис Карол за Страната на Чудесата. Ако пренебрегнем минималната разлика между крехката Алиса и сто килограмовия Продромос и забравим за пъргавия заек когото тя последвала във вълшебното царство, историте ни наистина си приличаха. И аз като Алиса попаднах в един загадъчен свят, следвайки любопитството и шантавия си късмет. Сега не ми оставаше друго освен да затегна възела на вратовръзката, да си напомня че имам топки от стомана и затворил очи да скоча с главата напред във водовъртежа на неизвестното.

Въпреки че се намираше под земята, залата ме впечатли с изненадващо високия си таван и елегантно обзавеждане. Освен трапезарията, в подземието на ложата видях игрална зала с маси за билярд и карти, малка зала за прожекции и помещение което вероятно беше архив или библиотека. Гъзарската атмосфера ми напомни за частен клуб залепен за голф игрище, пълен със застаряващи плейбои чиято единствена грижа беше да не оставят кубчетата лед да се разтопят в отлежалия им скоч.

Да се озовеш в стая пълна с непознати е рецепта за класически неловка ситуация, но магнетизма на това място ме караше да се чувствам добре дошъл като в завивките на стара любовница. Бях посрещнат от впечатляваща група от педесетина мъже. Повечето носеха черни костюми, мярнах и два три опашати смокинга. По реверите на някои имаше ордени и медали вероятно символизиращи ранка им. Няколко души носеха бели шапки със златна бродерия, а в дъното до билярдните маси един весел дебелак с шкембе като тава за лютеница и висок червен фес свиреше на пиано и пееше Strangers in the Night с глас който би накарал дори и стария Франк да остави чашата с Джак и да се заслуша.

Класическа вечеря от шест блюда с кулминация от агнешки котлети и безчет бутилки вино е в състояние да ме просълзи от умиление. Винаги съм вярвал, че в началото на всяко велико начинание стои обилна и изкусно приготвена вечеря. В много случаи там стои и жена, но за тези случай когато жената отсъства, то поне храната, сигурен съм, е налице. Пичовете от ложата определено много ми допаднаха и още преди десерта бях забравил доскорошната си нервност. След вечерята запалих първата кубинска пура в живота ми, чувствах се комфортно като в компанията на стари авери и нямах търпение да направя първата стъпка в търсене на светлината.

Поканата ми пристигна във вторник. Чаках това шибано писмо всеки ден в продължение на месец и когато най-после пристигна за малко не напълних гащите от вълнение.

Церемонията по приемането ми беше назначена за следващата седмица. Честно казано нямах никаква представа какво ме очаква. През последните няколко месеца бях чел доста, но въпреки това се чувствах напълно неподготвен.

Приготовленията ми се изчерпаха с покупката на нов костюм и обувки. Една седмица очакване изведнъж ми се стори ужасно дълго време. Независимо с какво се занимавах, всичките ми мисли неизменно водеха към предстоящата церемония.

19ти септември беше четвъртък. Събудих се в 5 и след като взех душ и нервно обиколих всички стаи ми се наложи да събудя Лиз и да пусна в употреба всичката си убедителност за да я придумам за един бърз секс маратон преди работа.

Не беше лесно. Лиз никак не си падаше по ранното ставане. Аз обаче нямаше как да се откажа. Трябваше да изразходвам някъде всичката тази енергия, иначе щях със сигурност да откача цял ден зад бюрото. Неохотата на Лиз се стопи със скороста на кубче лед захвърлено в разпалена камина. Наложи ми се да се обадя в офиса, че днес ще отсъствам по болест.

Един ден секс може да направи чудеса за моето настроение. В ранния следобед се чувствах превъзходно, без дори и следа от сутрешния стрес и напрежение.

Винаги съм изпитвал огромен кеф обличайки нов костюм. Когато ми предстои нещо важно, винаги отивам и си купувам нов костюм. Удоволствието от носенето убива стреса и придава увереност. Това или една готина свирка. Върши същата работа.

Пристигнах пред сградата 15 минути по-рано, но не исках да изглеждам нетърпелив затова обиколих съседните улици няколко пъти преди да паркирам. Почуках на вратата на ложата точно в 7 и бях посрещнат от ухилен като ряпа великан. Дясната му ръка се подпираше на старовремски меч от който реално нямаше никаква нужда, тъй като вероятно можеше да убие мечка с голи ръце.

През лятото на 2002 работех в офиса на федерален агент Мелиса Батлър в Индианаполис. Бях завършил университета преди месец и макар все още да бях обикновен стажант вече се чувствах като Агент 007.

Старото ми Волво получи отдавна заслужената си почивка, а аз се сдобих със служебна Краун Виктория, черна като засуканото дупе на агент Батлър. Носех черен костюм и черни очила и имах служебна карта с надпис ФБР. Бях тежкар.

По това време бях сгоден и бъдещата ми съпруга Лиз планираше сватба, а аз бляскава кариера във федералното правителство. Поради ред причини се случи така че плановете и на двама ни си останаха само планове, но пък началото на тази история е точно там, в горещото лято на Индианаполис.

Бащата на Лиз се казваше Ал Хадли и беше професор по политилогия и декан в Индиана Юнивърсити. Сър Ал имаше и друго призвание. Беше върховен майстор в Съвета на Кадош и масон 33та степен. Благодарение на неговото покровителство и напътствия аз направих първите си стъпки в света на свободното зидарство.

Интервютата и проверките които последваха поканата ми да се присъединя към ложата отнеха малко повече от месец и така през септември 2002 изживях един от най-значимите моменти в живота ми към този момент – церемонията по приемането ми като чирак.

От тогава изминаха шест години през които получих три рицарски титли и няколко отличия и дори достигнах заветната 32ра степен.*

Посвещавам тази история на сина си, с надеждата един ден да му помогна да завърже за първи път майсторската си престилка.

*Много от нещата в тази история са измислица. Ще се старая обаче да запазя духа и посланието на свободното зидарство и да ви го покажа такова, каквото аз го видях за първи път. Ще се постарая също така да не бъде много скучно. Доколко това ще ми се отдаде, предстои да разберем…