За Дебора и звяра

Много е опасно да се говори за насилниците като за чудовища, които са нещо различно от нас, просто такива гадни ужасни невъзможни, не-човеци. Истината е, че всеки едуин от нас при (не) подходящите условия може да стане насилник. Когато делим хората на нормални (като нас) и други - лоши, не-човеци рискуваме едно -да пропуснем да видим насилника в себе си.  Защото ние не сме такива, нали?

Откъде знам това ли - просто познавам чудовището в себе си и знам как то може да наранява хората вербално и емоционално. При други обстоятелства можеше да прерастне и във физическо насилие, телесна увреда. Старая се това да не се случва и да реагирам през моите здрави и любещи части, но има монменти, в които не успявам. След това се извинявам и мисля как да поправя щетите.

Сигурна съм, че е така със всеки от нас, който някога се е развикал или ударил някого в гнева си. Всеки е насилник по-своему, дори този, който ходи по протести против насилието. Впрочем, може би най-вече той.

Данък свръхпечалба - отровната ябълка на мащехата

Предложението на Министерството на финансите за облагането на фирмите, които са покачили печалбите си от 2018 насам със „солидарен данък“ ми напоня за мащехата, която дава отровната ябълка на бизнеса уж да му помогне, а всъщност да го убие.

Не е толкова далече епохата на комунизма, когато всеки който имаше или можеше нещо повече от масата беше длъжен да го споделя „солидарно“. Никак не е чудно, че при една такава система всеки елемент разбира, че най-изгодната стратегия е да не се старае да постигне нещо повече от другите, защото това така или иначеще му бъде отнето, или ако случайно успее, да прави всичко възможно да го крие от останалите. Най често минусите от постоянното криенe превишават плюсовете от ползването на придобитото благо, затова хорста разбират, че е по-изгодно да живеят по течението и да се ползват от случайно „солидарни“ бонуси на невнимателните си колеги.

Това за епохата на социализма. Сега за настоящето. По време на ковида на бизнеса била оказана подкрепа от 11.2 милиарда лева, затова сега, когато имало дупка в бюджета „било логично“ да се обложат тези бизнеси, които били се възползвали и натрупали свръхпечалба. Кой дефинира „свръхпечалба“ ? Да не мислите че става въпрос за 1000, 2000, 10 000% печалба над тази за предходни гидини? Не , става въпрос за 20, да 20%. Ако печалбата на даден бизнес месец е била 1000 лв през 2018 а сега е 1200лв, това е свръхпечслба и трябва да се обложи с 33% „солидарен данък“ Това предвид факта ч есамо инфлацията за този период в някои браншове е над 20%, а заплатите се повишиха почто с толкова в резултат на повишеното търсене на наемен труд.

Това екато да дадеш на едно дете близалка и когато се окаже, че изпитва прекалена наслада от нея да му я вземеш и отхапеш една трета, защото това е „свръхудоволствие“ и все пак ти си му купил близалката за 11.2 милиарда. Никого не го смущава че помощите са дадени именно за да се подкрепи пострадалия от мерките на правителството бизнес и те са дадени безусловно, като целта е именно генерирането на печалба. Това е парадокс, в който се дава нещо за да се постигне друго, а който го постигне се наказва с данък.

Какви могат да са резултатите, ако се приеме такъв данък? Логично е бизнесът, поставен натясно, в ситуация от която не може да намери изход освен да се подчинява и да плаща, ще започне да търси начини за оцеляване и логично вратички за минимизиране на декларираните печалби, ще се увеличи сивия сектор. Парите, събрани от данъка, ще бъдат загубени от други пера, защото „бизнесът“ е една саморегулираща се система, няма как той да бъде цеден безкрайно, без да даде отпор.

Резултатък от  психологическите дилеми и пакадоксалната комуникация, от която няма изход е  е едно патогенно, шизофренно поведение. Човек или субект, изложен на парадокс, проявява типични поведенчески разстройства: може да стане летаргичен, агресивен и преди всичко свръхтревожен. Това са мсимптоми, които в момента са активирани не на ниво отделни индивиди, а на ниво общество.

 Ефектите на парадокса са унищожителни, това е фундаменталензакон на съществуването. Имайте го предвид господа политици, когато решите да гласувате проектозакона за свръхпечалба.

Ковид размишления 2021 или мисли ли вълкът за доброто на агнето

 

Една година от началото на Ковид кризата.  извади всичките ни страхове на повърхността Не само страха от смъртта който е заложен като инстинкт във всяко живо същество. Най вече страха от загубата на контрол – невъзможността да контролираш кой около теб е болен и къде дебне заразата води до постоянна тревожност един тревожен фон на живота който те държи постоянно нащрек в позиция бори се или бягай. Невидимият враг е навсякъде. Той ни кара да се обръщаме след всеки кихнал в магазина или да насочваме гнева си към неносещия маска  - адреналиново-кортизоловият коктейл в организма ни породен от страха води до агресия към всеки, който може да е потенциално враг и стремеж този невидим враг да се персонифицира и победи, а ако не може поне да се изплаши, обиди или засрами.

Всичко това хора е страхът, страхът че заразата не се поддава на контрол и защита де факто няма нито в маските, нито във ваксините. Защитата е вътре в нас и по точно в отказа от желанието за контрол. Именно опитът ни да контролираме обстоятелствата около нас водят до сигурни психически и емоционални физически проблеми, много по сериозни и дълготрайни от евентуалната зараза с ковид. Интересно е, че хората, които ходят с двойни маски по улиците и се дезинфекцират на 10 минути  се ограничават от всякакви контакти за да не се заразят, защото чули че има смъртни случаи са същите които вечер обръщат три-четири големи ракии последвани от вино с цигарки за компания, въпреки че починалите от инфаркти и инсулти са в пъти повече от починалите от ковид.

Ама то е прави заради нас, за нашето здраве! – инфантилно твърди стадото, свикнало  някой да  дойде и да ги оправи.

Нека да затворят всичко! - викат тези, които са спортували последно в час по физическо а сега единствено упражняват показалеца да цъка дистанционното.

Нека затварят! викат и тези, които много искат, но не могат да си позволят да ходят на заведения, хотели, молове и екскурзии поради това че са се набълбучили с кредити да поддържат имидж и статукво и нямат свободен лев.

Да не забравяме и хорицата на някоя сигурна държавна службица чиято заплата си върви ходиш не ходиш карантината ти идва два месеца платен отпуск.

Най после дойде  часа на бедната угнетена работническа класа, когато всички са принудени да живеят като тях – от работа магазина и у дома пред телевизора или сериала на таблета с алкохола за релакс. 

Противоепидемичните мерки ни принуждават да живеем като животни и ни лишават от достъпа до нашите елементарни човешки права, нашето културно наследство, това което ни отличава от животните и ни прави хора. Явно такива сме нужни на правителството – послушни и чакащи да дойде някой отгоре да ни избави да ни помогне великодушно като един добър баща със всемогъщата ваксина. Ако няма съпротива след 10 години и ние, и децата ни ще сме безпомощни, научени да ни „пазят“ и контролират от горе при условие е реално пазене няма и не може да има – това ли е което искате, идиоти маскирани?

 

 

 

 

Диви и щастливи - един неуспешен римейк на Телма и Луиз

Две жени, свързани от необикновено приятелство, които тръгват на път да търсят приключения - звучи много симпатично, ако се отнася за оригиналната версия на Телма и Луиз от 1991г.. За съжаление новият прочит през 2019 на режисьорът Мартин Макариев е доста посредствен. Героините Мила и Боряна неубедителни в ролите си, в приятелството, в мислите и постъпките си. Уж са две обикновени жени, а се оказват с каскадьорски умения, успяват да се изплъзнат на полицията в гонка из цяла София, вдигат и спокойно пренасят 100 кг заложник в безсъзнание, лъжат като професионални измамници, стопират тирове, карат през поля, засети с пшеница, нощуват на чужди яхти, сдобиват се с фалшиви паспорти… ами всичко това звучи крайно нереалистично и на места фалшиво. Играта на актрисите Яна Маринова и Луиза Григорова-Макариев, макар да е адекватна, не може да компенсира лошия сценарий.

Филмът е апотеоз на женското приятелство което според сценариста може да надделее над всякакви трудности и оцелява дори когато са намесени мъже. Всеки от нас знае, че това не е никак реалистично, колкото и да ни се иска понякога. Сценаристът Борислав Захариев ни показва представата си за едно женско приятелство като го копира от разбирането си за мъжкото, а това е най-малкото наивно и напълно нереалистично. Женското приятелство не се крепи на целта да помогнеш на приятеля в беда и стремежа да изживеете заедно едно немислимо приключение. Сценаристът показва недобре познаване на женската психология като цяло. Една жена по природа е способна да направи чудеса от храброст, да жертва живота си, да поема немислими рискове, да прояви огромна физическа сила само в един предвиден от природата случай – ако е застрашен живота на детето й. Не на приятелката, не на любовника, не когато й се бяга в Мексико. А и всички знаем че когато се появи Мъжът-С-Голяма-Буква и възможност да се възпроизведе с него, 95% от женските приятелства ако не умират, то минават на далечен втори план.

Това е биологичния сценарий на жената, който във филма е заменен със сценария на мъжа – стремеж към авантюри, рискове и приключения. Това е основната причина филмът да има леко фалшив и блудкав привкус. Сигурна съм, че всяка една жена, която го гледа, си казва –„да бе да“. Ако главните герои на филма бяха двама приятели от мъжки пол, то той би бил много по реалистичен, но това е доста банален сценарий и предполагам по тази причина сценаристът е стигнал до „гениалната“ идея да замени мъжете с жени, защото конюктурата изисква жените на 21 век да са герои. Получило се е поръчково, особено на фона на непрекъснато дразнещото продуктово позициониране.

Ами не, не се е получило. Не е толкова лесно да смениш пола на героите и да получиш интересен екшън. Може би е добре филмите с жени протагонисти да се правят от жени. Иначе огромния бюджет, специалните ефекти и задъханото действие няма да могат да спасят филма и ще го приближават по-скоро към комедийния жанр. Истината е една – или пишеш за любов и таргетираш жени или правиш екшън и таргетираш мъже. От биологията(все още) не може да се бяга.

Бодипозитивът – най грозната лъжа на века

Лъжа е че гозните целулитни гънки, белези и косми по тяло с тегло в рамките на автомобил среден клас не могат да бъдат повод за гордост. Истина е, че всеки има право да изглежда както си иска, но ще трябва да плати цената околните да го гледат втренчено и осъдително. Това е нормална реакция на обществото към гротескно като замисълът е да предизвика чувство за срам и болка от отхвърлянето. Тези чувства от своя страна ще доведат до действия за нормализиране на формите. Всеки иска да бъде приет и харесван от другите и това може да бъде много, много силна мотивация за промяна.

Бодипозитивът е страшен защото отнема на жертвите си полезният срам от гротескното си тяло и го заменя дори не с приемане, а с гордост!!! Това е пълен абсурд – не можеш да бъдеш горд от това че си грозен космат дебел и болен. Трябва да намразиш това кошмарно тяло от цялото си сърце, за да се вразумиш и да потърсиш помощ. Друг начин няма.

Има поне два проблема на „бодипозитивния“ – здравословен и психологически, като вероятно вторият е довел до първия. Човек голям колкото трактор не може да бъде психологически и физически здрав, нито да доживее до старини. Той е стигнал до този момент не защото има проблеми с хормоните или е фамилно обременен. Стигнал е, защото всеки ден е погълнал огромно количество храна. Правил е този избор ден след ден. Какво стои зад това решение – или травма с която не може да се справи, стрес или тревожност – това е работа на професионалистите, към които трябва да се обърне. Това е един болен човек и със сигурност не е красив.

Обществото вместо да насочва тези хора към помощ от психолози и диетолози измисля по-лесна стратегия – обявява ги за красиви. Ясно е че зад философията на бодипозитива се крият интересите на хранителната индустрия, която модифицира безконтролно преработената храна, така че да не води до насищане за да се купува още и още. Когато фен на Макдоналдс се погледне в огледалото и се ужаси, бодипозитивът го гали по рамото и му шепне в ушенцето: „Това си ти и трябва да се гордееш с начина, по който изглеждаш. Ти имаш право да си красив във всеки размер!“

Когато в стадо животни има болен или много стар индивид, той става първа жертва на хищниците – така го е измислила природата, понеже не е ценен за еволюцията. Това е полезно за цялото стадо. Човешкото общество тръгва по грешен път – стимулира и защитава ненормалното – джендъри, гейове, „бодипозитиви“, малцинства, инвалиди, като забравя да пази здравите нормални индивиди, които са неговото ядро. Това е несъмнено гибелна стратегия, която ще доведе до отслабване и израждане на човешкия род.

Какво можем да направим ние малките хора против тази стратегия за изтребване на човечеството? Нека всеки един от нас каже на един човек-трактор че е дебел, не бодипозитивен, и трябва да потърси помощ. Така му помагаме в дългосрочен план, а не си измиваме ръцете, гледайки в друга посока и плюейки си в пазвата да не се случи на нас.

Щом ме бие значи ме обича? Таня и Светозар от Женени от пръв поглед

Питали ли сте се някога защо някои жени стават жертва на домашно насилие а други не? Защо някои търсят помощ и се спасяват, а други остават да търпят? Защо дори спасили се от насилника, следващият път отново попадат на такъв? Таня и Светозар от Женени от пръв поглед са олицетворение на пагубните модели на психологическо и емоционално и физическо насилие в българското семейство. Таня беше обиждана, подигравана, третирана като малко дете, жертва на гаври и нежелано мачкане и целуване от Светозар – и това се приемаше за нормално – никой от „психолозите“ в екипа не каза стоп камера какво става тук прекратяваме, нито пък Таня отида да се оплаче и да поиска предсрочно прекратяване – за българското семейство това е „нормално“.

Жените жертви на домашно насилие са най-добрите и послушни пораснали момичета с психологията на жертва подарък от мама и тате.

Социализацията на момиченцата в обществото от 20 век включваше преди всичко да са мили, послушни, изпълнителни, да не оспорват изискванията на родителите си, да са тихи и да не провокират конфликти да не се излагат публично, да не спорят и отстояват мнението си. Агресивните чувства, несъгласието, протеста се потискат със всички възможни средства, за да може момиченцето да е удобно за родителите си, да се гледа лесно и да може лесно да приеме традиционната женска роля в бъдещото си семейство. Главните инструменти за това потискане на свободната воля е чувството за вина – ако нещо лошо ти се случи – ти си виновна, защото не си слушала и не си се старала достатъчно. Мама и татко те обичат най-много и щом наказват, значи – това е любовта. Наказанията не са винаги физически, но подигравки, засрамване, сравнения с детето на комшиите – ежедневно.

Колкото и ужасно да звучи, това се е случило на почти всички от нас, порасналите вече жени в една или друга степен. Да, родителите налагат контрола си и спестяват проблеми по този подъл и недостоен начин, повечето от тях без умисъл за последствията.

Какви са последствията? Когато мъжът удари жената си в нея се задейства рефлекса на малко момиче – щом ме наказва, той ме обича, но аз нещо бъркам, трябва да съм по добра, повече да се старая, да не го ядосвам. Така, както в детството сме намирали оправдание на родителите, които са ни наказвали справедливо и ли не, така намираме оправдание на насилника. Жената мълчи и пази всичко в тайна - трябва да е тиха, послушна и да пази мира и хармонията в семейството – дори и на тази цена. Така са я учили като малка – да не се излага пред хората. Какво толкова – няколко шамара, нима семейната идилия не си струва да потърпиш?

Нормалната жена без психологически травми от детството може да бъде ударена само веднъж – първия. След това тя или отвръща, или си тръгва. С децата. Всичко друго е отклонение – диалог и комуникация с насилника не може да има. Жените получават съвети отвсякъде, дори известни телевизионни психоложки, че всички проблеми в семейството се коренят в липсата на комуникация и се решават с говорене и диалог. Няма такова нещо.

Ако имате момиче, научете го че ако не му харесва грубото отношението на мъжа до нея може да го сподели веднъж и да поиска промяна. Ако това поведение се повтори, трябва да потърси помощ и да прекъсне всякакви контакти с насилника. Никакви молитви и клетви оправдания с алкохол не се признават. Това е.

Много се говори сега че момичетата стават агресивни, бият се в училище за момчета и т.н. Това не е добра тенденция, но е рикошет от ролята на послушното и тихо бито момиче от миналото. Донякъде се радвам за тях, защото Това са момичета, които никога няма да влязат в спешното със счупен от мъжа им нос или ребра.

За щастие, Таня се спаси от насилника Светозар. Макар и прекалено добре възпитана за да не дърпа и позволи да я мачка и целува пред камера, за да не се „излага“ пред хората, накрая все пак тя намери сили да стане и си тръгне.

А колко други не се спасиха? Какво ще кажете за извода на „психоложката“ Магдалена Ангелова, че между тях тлеели чувства и имало неизказано привличане? Обвинявам Ангелова и семейни консултанти като нея, които до последно „спасяват“ семейства и насаждат обществената поносимост към домашното насилие. Домашното насилие съществува, защото жените го толерират.

Скъпи жени, запомнете, бие не значи обича, бие означава бягай.

24 май - мокрите варненски деца в услуга на политическата конюктура

 

„Под неспиращия дъжд варненски ученици изпълниха фолклорна композиция, след което започна шествието, в което участваха 110 блока от варненските детски градини, училища, университети“ – отбелязва с гордост варненски информационен сайт. Годината е 2019 не 1986 когато когато в дъжд и сняг никой не смееше да отсъства от културно-масовите мероприятия защото в епохата на тоталитаризма отсъствието се наказваше като самоотлъчка.

На 1 май 1986г, една седмица след инцидента в Чернобил, който се пазеше в тайна от народа, под радиоактивния дъжд, отново хиляди ученици бяха призовани на манифестация и се прибраха по домовете си със сърбежи и обриви по кожата от получената радиация. Помня, защото едно от тези деца бях аз. Може би помниш и ти.

Днес, през 2019г, ужасите на комунизма отдавна са само спомен, но традицията да се използват децата на България за политически цели остана. Остана и робската психика на родители и учители да съдействат на властта, готвеща се за европейски избори. Под удобното прикритие на празника на писмеността отново хиляди деца танцуваха и маршируваха с часове под дъжда, а зомбираните им родители с наслада и умиление ги снимаха за спомен.

И какво се е променило от преди питам аз? Колко родители проявиха здрав разум и оставиха децата си на сухо у дома? Как може да помогнат хиляди мокри и разболели се деца на българската писменост, на делото на Кирил и Методий? Питам организаторите - нямаше ли начин празникът да се премести в Спортна зала или ФК, на сухо? Питам родителите – за кого жертвате децата си и на какво ги учите?

Чакам отговори.

Живот на кредит

В свят в който всички живеят на кредит това е едва ли не абсурдно – да потребляваш по-малко, отколкото да можеш да си позволиш??? Знам че е лесно да имаш всичко на изплащане – като почнем от телефон, кола, жилище и почивка и свършим с топ матрак от телешопа. В България няма разлика в потреблението на бедни и богати – първи да си купят новия айфон и да платят 10 лв. за кафе в най модното заведение са хората с ниски и средни заплати. Ясно е , е това е компенсаторен механизъм и избиване на комплекси – по важно е да те видят, да изглеждаш, а не да си.

Животът на кредит обаче не е само цветя и рози – той си има доста висока цена, която някак си остава скрита – загубата на контрол над собствения си живот. Когато живееш на кредит, ти не си себе си. Принуден си да подчиниш всичките си решения на това, че дължиш пари. Не работиш това, което ти харесва, а това което ти плаща кредите. Не напускаш, когато няма отпуска и стоиш на работа до 8, защото имаш кредит. Всички мисли са тясно свързани със заветната дата на вноската – ще можеш ли да я платиш? Не дай боже да се разболееш – ходиш болен на работа – защото плащаш кредит. Взимаш кредит за скъпа екскурзия но ядеш и пиеш в стаята каквото си донесъл от бг – еврото е само за подаръци с които да се фукаш пред роднини и познати. Губиш не само контрол, губиш човешкото си достойнство за да служиш на обществения си имидж на човек, който може да си позволи това, което и приятелите си. Вместо господар, ставаш слуга на вещите, които си придобил. Роб на проклетия си имидж.

 Никой не е застрахован от заболяване, злополука или уволнение – какво правим тогава? Колко от нас имат спестявания да живеят поне 6 мес. ако загубят работата си? Не обичаме да мислим по този въпрос защото се депресираме. Впрочем, и затова има лесно – вземаш нов кредит, подписваш доживотната си робска присъда.

Направих си експеримент в някои магазини – когато ми предлагат определена стока да казвам „Благодаря, на този етап не мога да си го позволя“ Шок и ужас от страна на всички! Как така ще си призная че нямам толкова пари, ще се изложа, ще се унижа?  Веднага ме успокояват - ама то може на изплащане. Толкова ли съм тъпа че не схващам – не е необходимо да плащам сега, взимай и бягай, после ще му мислиш.

Ми не, благодаря. Ще го купя когато и АКО мога да си го позволя. Аз съм свободен човек и държа да остана такъв. Нищо че телефона ми кара трета година.